ОТГОВОРНОСТТА ЗА РАЗНОСКИ ПО ЗАНН И ПРОЦЕСУАЛНИЯ РЕД ЗА ПРЕТЕНДИРАНЕТО И ПРИСЪЖДАНЕТО ИМ.
Отговорността за разноски по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) като обективна невиновна отговорност получи изрична законова уредба.
Доктрината приема, че отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което е уредено и произтича от процесуалния закон.
С понятието „съдебни разноски“ процесуалният закон обозначава направените от страните разходи по водене на делото.
Текста на чл. 143, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) сочи, че дължими са-държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат.
Държавните такси, когато такива се дължат, са определени в Тарифа №1 към Закона за държавните такси, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерство на правосъдието.
Понятието „разноски по производството“ обхваща-депозит за призоваване на свидетел, получаване на копия от документи по делото, възнаграждение за вещо лице и др.
Разходите за адвокатска защита са ограничени до възнаграждение за един адвокат. Независимо колко адвокати е упълномощила страната да я представляват, претендиране на разноски може да се иска само за един.
Налага се изводът, че терминът „съдебни разноски“ не обхваща всички разходи, които страните по лична преценка правят по водене на делото, а само тези, които законът е признал за разноски.
Правото на страната да претендира заплащане на разноски е субективно, поради което неупражняването му в определения срок-до приключване на устните състезания пред съответната инстанция, го погасява.
Правото на страната да иска присъждане на разноски възниква при наличие на следните предпоставки:
- висящо съдебно производство;
- постановен благоприятен за страната съдебен акт;
- доказване на действително направените до приключване на устните състезания разноски;
- своевременно искане за присъждане на разноски.[1]
Неизпълнение на задължението за представяне на списък с разноски по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) има за последица невъзможност на страната да иска изменение на решението на съда в частта за разноските.
Отговорността за разноски по ЗАНН след промяната
С § 9 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[2] законодателят създаде нови алинеи 3, 4 и 5 в чл. 63 от ЗАНН.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН урежда функционалната подсъдност на делата по обжалване на наказателните постановления или електронния фиш, като предвижда двуинстанционност на съдебните производства-първа и касационна инстанция. Посочената норма определя родовата подсъдност на делата, като сочи, че първа съдебна инстанция по тях е районният съд, в състав от един съдия, а касационното обжалване се осъществява пред административния съд.
Съгласно новосъздадената ал. 3 в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК. Цитираната норма е процесуална, има действие занапред и се прилага от момента на влизането ѝ в сила.
Регламента на чл. 143, ал. 1 от АПК със заглавие отговорност за разноски, нормира, че-когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
Когато органът няма собствен бюджет, по аналогия от чл. 27, ал. 2, изр. 2 от ГПК, следва да се приеме, че разноските се дължат от непосредствено по-горестоящия държавен орган с бюджет.[3]
В случаите, в които съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебното административно производство.[4]
Принципното разрешение на чл. 143 от АПК е, че страната, която загуби съдебния спор, следва да поеме и направените за неговото разглеждане разноски.[5]
Отговорността за разноски по ЗАНН при направено възражение за прекомерност
Съгласно новата ал. 4 на чл. 63 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Намаляването на адвокатското възнаграждение е процесуална възможност, а не и задължение на съда. Основанието за намаляване на адвокатското възнаграждение се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото.[6]
Възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъде заявено до приключване на устните състезания пред съответната инстанция.
Сезиране на съда с възражение за прекомерност не може да бъде направено за първи път с писмени бележки, представени след приключване на устните състезания.
Новата ал. 5 на чл. 63 от ЗАНН установява правилото, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Второто изречение на цитираната разпоредба нормира, че размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
С оглед на промяната, следва да се приеме, че на съда е предоставена възможност да определи конкретния размер на разноските за процесуално представителство от юрисконсулт. Ако претендираният размер на юрисконсултското възнаграждение превишава установената в чл. 37 от ЗПП горна граница-съдът би следвало да се счита оправомощен да присъди разноски до тази граница и служебно, т.е. без възражение за прекомерност на насрещната страна.[7]
В заключение
С коментираната законодателна промяна се създава пряк процесуален ред по който се реализира отговорността за разноски по ЗАНН и в първоинстанционното, и в касационното съдебно административнонаказателно производство.
Източници:
[1] По подробно относно отговорността за разноски вж. Янкулова, С. В: Еленков, А., Ангелов, А., Дюлгеров, А., Дишева, А., Панов, Л., Казанджиева, М., Янкулова, С., Николова, Т., Ковачева, Ю. Административно-процесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: Труд и право, 2013, с. 947-955.
[2] Обн., ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.
[3] Така Ангелов, Г. В: Пенчев, К., Тодоров, И., Ангелов, Г., Йорданов, Б. Административнопроцесуален кодекс Коментар. С.: Сиела, 2006, с. 296. Вж. също Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство-том първи исков процес. С.: Софи-Р, 2009, с. 250.
[4] ТР №3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. №5/2009 г. на ОСК на Върховния административен съд.
[5] Така Хрусанов, Д. В: Костов, Д., Хрусанов, Д. Административен процес на Република България второ преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2011, с. 198.
[6] Така Кюркчиев, С. В: Пунев, Б., Гачев, В., Хорозов, Г., Митева, Д., Танев, Д., Кръшкова, Е., Балевска, Е., Топалов, К., Влахов, К., Златарева, М., Обретенова, М., Бобатинов, М., Кюркчиев, С. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. С.: Труд и право, 2017, с. 154. Вж. и ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. №6/2012 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд.
[7] Така Кюркчиев, С. Цит. съч., с. 155.